Европа не се стреми към „постигане на конвенционална победа над ядрена сила“. Радев формулира абсурдна „цел“ на Европа за да обоснове своята позиция за необходимостта от капитулация на Украйна и примиряване от страна на Европа с агресията на Кремъл, чиято цел е унищожаването на независимата украинска държава.
Преди всичко, Европа не е във война с Русия, за да се стреми към каквато и да е победа над нея – включително конвенционална. Европа мобилизира своите отбранителни способности и оказва финансова, политическа и материално-техническа помощ на Украйна, защото отлично разбира логиката на агресията: след евентуалното поражение на Украйна, Кремъл ще направи следващите стъпки, декларирани в прословутия меморандум от декември 2021 г. – връщане на геополитическото статукво от Ялта, ново поробване на Източна Европа и практическо зануляване на Европа като стратегически фактор. Затова Европа помага на Украйна, но не участва във войната с Русия.
Второ – като пряко следствие на факта, че Европа не е участник във войната: преговори между Европа и Кремъл може да има единствено ако Европа е в ролята на посредник. Украйна определя своите национални интереси в отговор на агресията и никой не може да преговаря с Кремъл вместо Украйна. Всяка трета страна може да бъде само посредник. Посредниците не се стремят към „конвенционална победа над ядрена сила“ – те работят за оптимизиране на непрекия диалог между враждуващите страни. Опитите на администрацията на президента Тръмп да посредничи в конфликта от позиции, очевидно по-близки до тези на Кремъл, доведоха до практическа самоизолация на Вашингтон в преговорния процес.
Трето, комфортното парламентарно мнозинство и потенциала за практически еднолично взимане на решения от страна на Радев като политически лидер и премиер, вече водят – и все по-често ще водят до слагане знак на равенство между неговите лични позиции и интерпретации на основни национални и международни проблеми, и дългосрочния български национален интерес. Такава е логиката на политическото представителство – този който има мнозинство, управлява, включително и външната политика на страната. Затова е изключително важно да се мобилизират легитимните функции на опозицията и общественото мнение като корективи на официалната държавна политика. Никой от нас не може да си позволи да мълчи и да наблюдава. В една демократична система няма единоначалие, козируване и подчинение. От всички нас зависи качеството на публичния дебат, което допринася за създаване на рамката, в която се упражнява властта – в това число и във външната политика.
