Д-р Георги М. Димитров, който от един месец е поставен под домашен арест, избягва и се укрива в резиденцията на американския политически представител Мейнард Барнс. На 25 май е изключен от БЗНС. Това е оповестено във в. „Земеделско знаме“ на 9 юни.
Това предизвиква паническите действия на комунистите, начело с Трайчо Костов, които правят опит да го отвлекат насилствено, но изправени пред заплахата от въоръжен сблъсък се оттеглят и къщата е блокирана от съветски военни части.
Подпомогналата бягството негова бивша секретарка Мара Рачева е арестувана и умира няколко дни по-късно след тежки изтезания.
Инцидентът предизвиква тримесечна дипломатическа криза, по време на която се водят преговори между българското правителство и американското представителство в София, както и американското посолство в Москва и съветския външен министър Вячеслав Молотов.
След като по време на Потсдамската конференция Съединените щати успяват да получат някои отстъпки за дейността на своите мисии в България, Румъния и Унгария, Съветският съюз се съгласява Г. М. Димитров да бъде освободен, при условие да напусне страната преди предстоящите избори. Заедно със съпругата си и придружаван от Бърнс той заминава от София с военен самолет на 5 септември 1945 година.
През лятото на 1946 властите провеждат показен съдебен процес срещу 18 видни деятели на БЗНС, сред които намиращите се извън страната Г. М. Димитров, Ценко Барев и Вакрил Янев и организационния секретар на Земеделския младежки съюз Евтим Арсов.
Те са обвинени в различни действия, включително организиране на терористични групи, а Димитров е определен като „самонадеян авантюрист“, работил срещу интересите на народа и противопоставял се на съветското влияние в страната. На 12 юли той получава доживотна присъда, а други 11 души – различни срокове затвор.
Георги М. Димитров е политически деец. Роден е на 15 април 1903 г. в с. Ени чифлик, Одринско (в Турция). Член е на БЗНС от 1922 г. Завършва медицина в Загреб през 1929 г. и след завръщането си се отдава на активна политическа дейност.
През 1932 г. е включен в Управителния съвет на БЗНС „Ал. Стамболийски“, а след това и в Постоянното присъствие на БЗНС „Обединен“ („Ал. Стамболийски“ и „Врабча 1“).
След държавния преврат на 19 май 1934 г. е в опозиция на монархическия режим в страната. Възглавява полулегално дясната групировка в БЗНС „Ал. Стамболийски“. През януари 1941 г. организира внушителна акция против подготвяното присъединяване на България към Тристранния пакт.
На 22 февруари 1941 година полицейска група нахлува в апартамента на семейство Димитрови на ул. „Гладстон“ № 65, за да арестува политическия опозиционер д-р Г. М. Димитров. Той успява да избяга и минава в нелегалност. Полицията арестува съпругата му Мария, която прекарва една година в затвора като следствена. Причина за полицейската акция е писмо до Борис III с искане за аудиенция, в което антихитлеристката опозиция заявява своето решително становище против всякакви ангажименти на България във военния конфликт и настоява за запазване на неутралитет. Решението за него е взето в края на 1940 година.
На 21 февруари 1941 година бившият министър-председател Никола Мушанов предава писмото в парламента на царския парламентарен секретар Петър Костов. В отговор опозицията не е допусната до аудиенция. Вместо това царят издава заповед за арест на Доктора като инициатор на акцията. Междувременно Тристранният пакт е подписан във Виена на 1 март 1941 година от министър-председателя Богдан Филов и министъра на външните работи Иван Попов.
В знак на протест срещу Хитлеровата инвазия д-р Г. М. Димитров написва и подписва в качеството си на главен секретар на БЗНС „Ал. Стамболийски“ политическия документ „Манифест към българския народ“. Целта му е чрез него да призове народа на съпротива срещу чуждия окупатор. След публикуването и нелегалното му разпространение от политически сподвижници в страната през март и април 1941 г. полицията незабавно започва арести на млади земеделци.
Следствието прераства в най-мащабното дело срещу д-р Г. М. Димитров като “таен” заговор срещу държавата заедно с още тридесет и пет души, които ще бъдат изправени пред съда. Всъщност Доктора пише манифеста вече в емиграция в Белград, а е трябвало да бъде арестуван по обвинения в опит за държавен преврат, организиран от английските служби, като част от плана за възпиране на германската инвазия на Балканите.
От 1941 до 1944 г. е ръководител на проанглийския емигрантски Български национален комитет със седалище в Кайро и на нелегалния радиопредавател „Свободна и независима България“.
На 23 септември 1944 година д-р Г. М. Димитров се завръща от емиграция в България с влак от Истанбул.
Заради дейността му, насочена против отечественофронтовската власт, през 1945 г. е снет от ръководството на съюза, а скоро след това е изключен от неговите редове. През май същата година напуска страната.
Две години по-късно заедно с други емигранти от други страни от Източна Европа създава т. нар. „Земеделски комитет“ („Зелен фронт“) със задача да се бори против комунистическите режими в техните страни.
Заедно с това възглавява и Българския национален комитет, съставен само от български емигранти, който преследва същите цели. Умира на 28 октомври 1972 г. във Вашингтон.
