След преврата през 1989 год. ние отбелязваме празници без значение. Срещаме ги по навик, без емоция. И ако поне червените дати в календара напомняха колко жалки са наследниците на героите, изграждали държавата… Но не бѝ. Това бодване общо – взето не дразни никого… Студени са сърцата, кънтят на кухо главите. Нищо не е в състояние да смути мършата, доброволно станала роб.
Падението беше закономерно и устремно.
Изрязахме големи късове от тъканта на историята.
Намразихме своето наследство.
Отказахме се от родители и деца.
Плюхме на личната отговорност пред обществото.
Как при толкова безобразия да не се превърнеш в морален инвалид?! И милата ни красива родина стана европейски бардак, където банкери и бандити се ширят.
И все пак защо? Струваше ли си?
Мина 6 септември – Денят на профуканото Съединение. В тукашния чуждопоклоннически маймунарник всеки се дуе – с огрооомно самочувствие и безкрайни претенции към другите… Ала дѐ ги талантът и честта?.
Сега предстои почивката на двайсет и втори – с излишното напомняне за непонятната независимост. Е, и за това ще пийнем.
Иначе, тази година за последен път отбелязваме дните, които ни свързват с България. Скокът в тъмните води на еврозоната, ще сложи край на нашето мъчение. Просто ще пуснем отломките, с които се удържахме на повърхността: БНБ – единствената действаща държавна институция, и лева – сетния символ на самостойността. И скоро на картата ще се появи дупка – географско понятие без национално съдържание.
Честит празник, космополити, дащници и нехранимайковци! И прости ни, Отечество, че бяхме недостойни… Макар че няма значение!
