Ролята на българската армия през Третото царство е била дълбоко противоречива. Макар и позиционирана като гарант за националното обединение и държавната стабилност, тя често е ставала инструмент за властови промени. Това се вижда ясно от серията държавни преврати през 1923, 1934 и 1944 г., като последният от тях се оказа най-разрушителен, тъй като доведе до външна окупация и загуба на суверенитета за близо половин век.
В епохата на тоталитаризма армията е била част от т.нар. „три кита“ на властта, заедно с комунистическата партия и секретните служби. В България обаче Тодор Живков е приложил стратегия на системно отслабване на политическата тежест на военните. След опитите за преврат от сталинистки носталгици, той е поставил на ключови позиции посредствени фигури, чиято единствена добродетел е била абсолютната лоялност към него.
Този подход е направил армията политически беззъба в прехода след 1989 година. Докато инфраструктурата на Държавна сигурност успешно се трансформира в мощна олигархична система, офицерският корпус е останал в периферията на новата властова структура, без реално влияние върху икономическите и политическите процеси в страната.
Реформите на армията в новата епоха са били приети с голямо съпротивление от част от офицерството. Преходът от огромна наборна армия към компактен професионален състав е бил болезнен не само финансово, но и лично за хиляди кариеристи. Това е породило носталгия по миналото и недоверие към западните стандарти, които са се възприели като чужди на българската военна култура на единоначалие.
Интелектуалният провал в социализацията на кадрите е оставил вратата отворена за руското влияние. Вместо пълно приемане на евроатлантическите ценности, в много военни институции е останал „стар софтуер“ от съветско време, подсилан от съвременни геополитически теории, които често противоречат на демократичните принципи и отношенията между армията и гражданското общество.
Днес тези обстоятелства се отразяват в опасна тенденция: завръщането на определени военни фигури във върха на изпълнителната власт. Този процес, подкрепен от външни центрове на влияние, застрашава дългосрочните национални интереси на България и е знак за провала на демократичните сили да изградят устойчива национална стратегия в руслото на европейския и атлантическия избор.
